Българите мохамедани

Българите мохамедани, т.е. онези мюсюлмани в България и извън нея, чийто майчин език е българският, често са били предмет на исторически изследвания от редица български и европейски учени. Като название за това мюсюлманско население в българската историческа и етноложка литература от втората половина на XIX в. се използва терминът българи мохамедани, който постепенно се налага в българската историография, и който се предпочита от автора на книгата и в географската литература. Този термин, както ще видим от приложените в книгата най-ранни писмени сведения, е използван като название за тях и в европейската историческа и географска литература през пелия XIX в., поради което е добил гражданственост. Въвежданото напоследък название "българи мюсюлмани", ако е вярно от религиозно-догматична гледна точка, не е най-подходящото в случая, защото в българската историческа литература и в българския разговорен език е въведено вече и многократно използвано названието "българи мохамедани". Използването на термина "българи мюсюлмани" като опит за актуализиране и осъвременяване не е най-сполучливото в случая, защото то ги размива сред другите мюсюлмани в България, а и някои от потомците на същите тези българи мохамедани вече се заявяват като християни.
Добилият гражданственост повече от век термин "българи мохамедани" носи достатъчно информация за верската принадлежност на тези българи, защото в българския език, а и в основните европейски езици в миналото "мохамеданин" е било равнозначно на "мюсюлманин".
Тази книга третира събития и явления от един период, когато терминът "българи мохамедани" е бил най-широко разпространен и когато в почти всички европейски писмени извори, които използвам в книгата, думата "мохамедани" е имала значението на съвременната "мюсюлмани". Освен това то съхранява индивидуалната характеристика на това българско население и същевременно позволява да бъде отличено от останалите мюсюлмани, от които то се различава съществено както по езика, който говори, така и по фолклора и народните си обичаи.
Редица български и чужди автори в миналото наричат обобщено това население "помаци", което първоначално е било название и самоназвание само за малка част от тях, обитаващи някои райони в Северна България. В южните и западните български земи по същото време са битували други народни прозвища за това българско население, изповядващо исляма, като "ахряни", "торбещи", "мърваци" и т.н.
Напоследък отделни автори, но по-често в политически пристрастната публицистиката и в печата, отколкото в историческата литература, отново връщат към живот остарялото названието "помаци", което има своето място в българската историография и в етноложката литература, но звучи архаично, не е точно, когато се пренася върху всичките българи мохамедани и не е много на място, когато се използва в гражданския дебат на съвременното българско общество.
Книгата "Българите мохамедани" се числи към историческата литература, в която се третират и теми, свързани с българите католици или българите протестанти. Не виждам сериозно основания да се търси актуализирана, още по-малко конюнктурна редакция на вече утвърдени в българския език и в българската историческа литература названия за нашите сънародници от едно или друго вероизповедание, когато от позицията на съвременното гражданско общество е достатъчно боравенето само с тяхната народностна характеристика на българи.
Стоян Райчевски