Мир на страха ни / Мир на кумирите ни. Бележки под линия

"Мир на страха ни"
Хронологията на разказа на места се пропуква, нямам търпение да стигна до днешния ден, когато станаха реалност виртуалните ни предчувствия, съмнения, страхове от задаващото се бъдеще. Надявахме се, че Кръчмарят все ще се яви някой ден да предяви сметката, че Историята последна ще си каже думата. Историята продължава да мълчи, защото се пише от победителите или от техните деца и внуци. Учебниците продължават да залъгват поколенията с фалшификати; издателствата, създадени с пари от червени куфарчета, поднасят книги ментета; факултетът по история произвежда нови историци, обучени от ченгета и от потомци на комунистическата номенклатура... Няма сметка, няма равносметка. Има вини, няма виновни.
Писането, казва Фокнър, е просто сглобяване. Сега се опитвам по обратния път да разглобя изминалите години, да проумея някаква закономерност, която ни докара до днешния хал... Да се измъкна от журналистическия възторг, който е по-възбуждащ от телешкия...


"Мир на кумирите ни"
Животът ни тече в блянове по нормално човешко общество, без кумири, попличности, вождове. Вожд на мегдана ни е Йоло Д.
А в душите ни берат душа трите природни опори: Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София (мъдростта).
Трийсет години след бедствието реалсоциализъм дочакахме "от всичко по малко".
Вместо модерна държава, изградихме неуютни селища, изоставихме плодородни полета, смерч отвея младите под чужди небеса. Страната е огромна канцелария за чиновническата класа, Обществото е в бара. Пием си коктейла пред барплота и с жест сочим чашата:
От същото! От същото! От всичко! И по много... Ако може.