"Четвероевангелие" от Пушкин. Опит за изучаване на драматургичния цикъл "Малки трагедии"

Художествената цялост на цикъла "Малки трагедии" едва ли би могла да се осмисли напълно, преди да сме се опитали да намерим ключ към предложената от автора хронотопна конструкция на света. Тя по наше убеждение не е самоцел, нито творческа екстравагантност, а строго концептуализиран израз на субективната нагласа на драматурга през болдинската есен на 1830 г., неговото обяснение за същността и смисъла на човешкото битие. Самият Пушкин също търси подходящ ориентир, на който да се позове в сътворяването на драматическия и свят който да издържа неограничено количество експериментални проекции. Този свят се осъществява най-напред като текст и можем да очакваме, че неговата емпирика ще усвоява друг, по-ранен словесен фундамент, най-вероятно отново текст. Очертаващата се в този смисъл интертекстуалност, поета от интересуващите ни творби, провокира нови, аналитични текстове, чиято най-важна задача е да открият степените на зависимост между резултат и първообраз в посока на оргиналните авторови инвенции. Впрочем, подобно становище, при това като императивно правило, изказва Цветан Тодоров. "Произведението - твърди той, - трябва да бъде проектирано върху нещо "друго", различно от него самото. (...) Отделният текст получава статус на пример." (Тодоров, Цв. Поэтика. В: Структурализи: "за" и "против", М., 1975 г.)

Ще се опитаме да обосновем постановка, според която "Малките трагедии" фигурират в общо семантично поле с евангелските текстове и следват по оригинален начин техния онтологичен и митологично-психологически модус. Дори нещо повече - четирите новозаветни творби функционират като изходна архетипна парадигма за творческото въображение на драматурга Пушкин.

Разглеждането на "Малките трагедии" като своеобразна проекция на Четвероевангелието се нуждае от няколко предварителни уговорки. Естествено, става въпрос преди всичко за имплицитни характерологични препратки, цялостно отразяващи движението на човешкото свръхего на равнището на един висок страстно-генеративен потенциал. Доколкото четирите текста на Евангелието са битийно-духовни биографии на една личност - Богочовека, всеки от които създаден от различен автор, в Пушкиновия цикъл намираме техен огледален образ. В центъра на всяка творба стои ярка, изключителна личност, завладяна от всепроникваща страст. В този смисъл е д и н с т в е н и я т автор разказва живота на ч е т и р и м а централни персонажи. Драматургичната форма е особено необходимо условие за пълноценната им изява или по-точно самоизява, тъй като Словото, чрез което и в което те съществуват (дори според библейската максима), е предпазено от пряката авторова намеса. Бихме казали, че в резултат "Малките трагедии" представляват духовна биография на човечеството от Новата европейска културна епоха. Биография, съизмерваща се с живота-пример на Спасителя. Проектите за драматургични творби, които Пушкин прави през 1826 г., изчакват своето осъществяване четири години по-късно, през прочутата болдинска есен и то най-вероятно, когато драматургът намира сюжет, достойно завършващ замисъла. В тази посока подчертан интерес за нас представлява именно "Пир по време на чума" - творбата, кодираща в най-голяма степен условността на модела, за който говорим. Точно в нея смъртта на централния персонаж няма да бъде реален факт, а ще се насочи в други, "подсъзнателни" измерения, демонстрирайки възможността за спасението на душата по принцип. Изходът не оспорва трагичното битие на човека; по-скоро отговаря на строг художествен закон, формулиран от Лотман по следния начин: "Литературното произведение, въвеждайки в сюжетния план темата за смъртта, фактически е длъжно да я отрече". Още по-любопитно е, че смъртта се отрича в творба, пренаселена от мъртъвци и почти парадоксално, но отново тя в целия цикъл се самоопределя чрез уточняващия след заглавието паратекст като "трагедия". Подобно жанрово определение срещаме и при първата драма, но този път "трагикомедия".

Освен жанровите уточнения първата и последната малки трагедии са обединени от още нещо. "Скъперникът рицар" е заявена като ‘превод от английски’, а "Пир по време на чума" е действителен ‘превод от английски’. В този смисъл двете творби рамкират цикъла в единна хипотетична езикова реалия, която се поддържа от общия Шекспиров ритъм - петостъпния ямб, съзнателно заимстван от Пушкин и характерен за всичките четири драми.